Озова се в този град за един конгрес на писателите. Сборище на донкихотовци от цяла Европа с главна идея и лозунг – нашият свят и т.н., с благословеното проклятие – глобализацията и т.н. и т.н. Ужасно проклятие. Да ни продават всичко, което те искат, да контролират в цял свят издателства, информационни източници, да предават по информационната мрежа модифицирани произведенията ни. Да премахват езиците ни, особено с дигитализацията. Да видим какво може да се направи...Да крадат, да крадат потта, сълзите на интелекта, без да плащат пукната пара. Но да продава едновременно и колегата Куельо книгите си, ах, „До Шибаната река седнах и плаках”, по всички географски ширини и дължини, с алхимии, това искат да сервират на глупаци и умници навсякъде по света. А „Шифърът на Леонардо” откри Америка с човешкия произход на Джошуа. До тук, обаче! Край на шибаната ревност.
Ще ме попиташ, какво значи шибана ревност...Е, не е далече от онова психическо състояние на богинята Хера, която въпреки пословичната си ревност, прибягва до съперничката си в любовта Афродита, от която взема вълшебния пояс на любовта, за да прелъсти с него Зевс. И обратно на нея: Персей, който живеел заедно с учителя си Зенон в един дом, наел веднъж едно хубаво момиче, но се срамувал да го отведе вкъщи. Тогава Зенон хванал момичето за ръка, отвел го в къщата, в една стая с Персей и затворил вратата отвън. Положение, което явно предизвиква взаимни обвинения у специалистите по доброто, което понякога се нарича зло. Нещо, което е добро, да се смята за зло. И това пък, ако не е ревност.
Самият той се намира на границите на шейсетте и ако трябва да е точен петдесет и седем и нещо. Още по- точно почти петдесет и осем, обаче е изпълнен с жизненост и със своите въжделения...И ето. Току- що му хрумна. От младеж имаше навика, четейки някоя книга да си води бележки, като вмъква и някои свои асоциации. След години ги четеше, наслаждавайки се на наивността на младостта си. Като на гъстата си буйна коса. И ето, едва онзи ден беше прочел:”Аз лично ще се притесня много, ако така внезапно умра около четирийсетте.” Смя се много, че още беше жив и я караше толкова добре. Трябва да го беше написал, когато е бил около трийсет и пет.
Както и да е, красотата на хората му е още необходима, за да може да живее, да пише като млад, да върви изправен. Макар че някога тичаше като катерица, без да черпи сили от каквато и да е красота. Като млад беше спал с една грозна жена, по- голяма от него и опитна в любовните прегръдки, липсата на красота у нея се беше превърнала в нещо като поука, лява идеология и крайна цел последователни еякулации. Преди всичко нейни. И още по- странно: последваха полюции на следващата вечер, след като беше обиколил пристанището на малкия град и тя беше изчезнала. Нямаше я даже в любовните гнезда от водорасли, на открито зад крепостта. Научи от безпризорните момчета на пристанището, че я бяха затворили отново в лудницата, от където беше избягала за няколко часа. А не й личеше. Времената бяха неимоверно тесногръди, що се отнасяше до непоквареността. Някъде около трийсетте - тя, двайсет и една – той. Учеше на любов новоизлюпените, това й беше работата, безплатно.
Красотата, обаче е вече за него като еликсир, както за анакондата – отровата. Не издържа и ден без този еликсир, той е вятърът от тополите, шофьорската му книжка за града. Той е atacand и adenolol, лекарствата му за кръвното. В този град, обаче се чувства от първия момент обезоръжен, без отрова. Макар че градът е красив и открай време желан. Винаги космополитен. Град – метреса. Тези няколко думи са за с.v.*- то му. Всеки път, когато се появи нещо ново, ще следват кратки комюникета. Малки изреченийца: Изграден върху възвишения и море. В подножието на всичко. На желанията. Двукрилни мекотели по бреговете му, на безкрайни гроздове, наредени в редици, като флотите в историята му.
Клъвнали въдицата сепии, които закачени на кукичката падат, изпълвайки с чернилката си вълноломите му. Пет вълнолома един след друг. Там е
хванат от австрийската полиция и Ригас Фереос*. Останалото, дори разстрелът на свободата, го знаеш. Докато колегата Джойс, Джеймс, де, си живеел тук царски. Ако царски означава да купуваш тайно известен брой екземпляри от непродадените си книги, за да ...си осигуриш проценти от издателя. Срещна, обаче тук неговите „Дъблинчани” и дори „Одисей”, осигурявайки необходимите средства за живот ... на неговото безсмъртие.
Беше вторият ден от пребиваването му в града и очакваше, както Историята диктува, но и въображението му също, да живее в един рай на красотата, радост за очите и сладострастен оргазъм, пък макар и само въображаем. Би трябвало хормоните му да бодърстват и да се събуждат дори и тези от тях, които са в латентно състояние. Макар че тялото му , но най- вече духът му не биха признали никога такъв род поражения. Поражения за остарелите схващания. Фиксирани от мизерията, която би породила у него още един вид облекчение, че не съществуват красавици в този град. За да подхожда на климата му, на признанията му, на нищожните му съпротивления. Всичко това, обаче „уж”: климата, признанията, съпротивленията. И никакъв, ама никакъв отказ! Само ритуалното пиене на вино за забрава...
Само последното беше истина. Седяха една вечер на кея в някогашния клуб на художниците и писателите, срещу гръцкия храм Св. Никола, пиейки най- хубавото от всички вина, едно райско червено вино. Въпреки това се чувстваше изтощен и безсилен. Усещаше, независимо от пиенето, странната бледност на лицето си, дори отскочи до тоалетната и се огледа се в огледалото, за да се увери, със собствените си очи. Също толкова странно и внезапно му беше хрумнало, че не е съгласен за първи път с колегата Уайлд, Оскар, де, че „всичко, което се печели от живота, се губи от Изкуството!”. Разбираше изведнъж, че животът е базата, ако не и двигателят на Изкуството. Странно, обаче някога беше съгласен с него. И с право.
*Ригас Фереос( 1757- 1798) – гръцки революционер, поет и просветител
Не можеше повече да се храни с грозота. Както тогава, когато беше отвел сина си в детската градина и да обяд го изтегли от там, защото учителките бяха грозни. Да не свикнеше от малък с грозотата. Припадаше. Жена му го забелязваше, усещаше го веднага по слабите му реакции. Ноздрите му се бяха затворили и поради липса на еротизъм. Въпреки че се бяха любили преди да излязат от хотела. Любов в присъствието на трети. Дори в същия хотел с Джойс, в същата стая, там където обладаваше по всякакъв начин Нора след обилното вино.
Установи ниска стойност на ензима, който регулира ферментацията на дишането, обмена между съществото и външния свят, без който съществото би било смешно, разум , стегнат в бинт:
„Когато разбереш/ бруталността на смешното/ от вътрешната страна на клетката/ си помисли. Живот/ пребит октопод/ в горещия крайморски камък/ с отпуснати вендузи/ посрамени/ в очите на минувачите/ безформени сепии/ проститутки/ изпуснали чернилката си навън/ едно чучело/ по кейовете/ крачи.”
Извади тефтерчето – подарък от хотела, записвайки тайно/ стихове необработени, почти парещи/ просто , да не ги убие през нощта/ с вонящите винени пари/ както родилката рожбата/ до съхраняването им сутринта/ в хард диска...
Последната нощ. Нощ на отчаянието. Отидоха в „ристоранте Буфало”, срещу „Св. Антоний чудотворец”, дано да е извършил чудото си. Изгладнели и ожаднели, за да преброят една на десет, или нека да е една на двайсет, на трийсет красавици, красавци. Жени, момичета, от които се интересуваше преди всичко неговата естетика. Нека да са мъже, сред задушаващата грозота. Един хубав мъж, който би превлякъл естетическия усет на съпругата му. И той самият би го гледал като оазис сред горещото безводие на пустинята. Нищо, човече. Суша, безформеност, фригидност. Въпреки че би очаквал човек, че в този град, смесица от толкова култури и хора, толкова бивши Богове и Демони, да е останало някое дяволско семе да се движи, някоя хубава яйцеклетка. И да се опложда от време на време някакъв плод на красотата, намокряйки неочаквано бедрата на мъж или жена върху велосипед по улиците на този иначе дяволски красив, топъл град.
Случи се да е в края на есента, с окапали листа. А, бе, да не би всичко това, това оскверняване на красотата да е някакъв заговор, избрал самия него за субект, който да пречупва нещата през своята призма? А винената чашка?
Обаче не. Наоколо бяха преброили около седемдесетина грозни създания. И нито едно, ама нито едно горе-долу поносимо по скалата на красотата. Жените не се понасяха по никакъв начин. Лицата им приличаха на обърнати от обратната страна и като че докоснати с нагорещено острие или минати с ренде. Мъжете още по- грозни лайна. Един до нас носеше бяло прилепнало боди, глупакът, какво отвратително влечуго...
Как в края на краищата оцеляваше това население, как съжителстваше цялата тази грозна фауна в безцветния и лишен от мирис скаутски лагер? От къде, Боже мой, си зареждаха батериите, от къде се раждаше и как се поддържаше либидото, посредничеството на фантазията, тщеславието да живее човек? Как се съвокупляваха помежду си, как не се разкъсваха без смазката на женствеността, не кървяха ли, как не изпадаха в кататоничната празнота на безразличието? Как издържаха на тази борба с нищото?
Как не бяха построили тук хиляди психиатрични клиники, за да тонизират духа на съществуванието, да предотвратят самоубийството, шизофренията, лесбийството, содомията? Всички отчаяни постъпки? Как е оцелял най-накрая еротичният Джойс в безкрайните години на грозотата. Тогава, когато ги нямаше дори рекламните афиши на магазините „Монди” с полуголите изящни момичета на витрините, които за щастие сменяха през ден. Единствените дози красота в този град... Дозите красота или грозота приличаха на глътка вино след хапка говеждо или пица и тогава всеки си вади заключението. Вино и грозота, вино и неразположеност, вино и липса на любов предизвикват тежко главоболие, натрапчива привързаност и неуместни халюцинации, асоциации надзиратели. За щастие! Като че ли! Понеже!
Четвъртия ден грозотата му беше наложена наистина свише. Възнамеряваха с жена му да останат още един ден, за да отидат в един съседен град. Столица, невеста, на съседната славянска страна. Красотата, особено красотата на жените й, но и на мъжете също, които интересуваха повече жена му, се носеше като слух, но с убедителни доказателства. Необяснимо защо нямаше влак, с изключение на един следобед и един автобус по обяд, на който беше нужна цяла вечност, за да премине разстояние от 70 километра. Макар че там вече го очакваше за да го разведе един колега, местен, който беше заминал предишния ден с частната си кола.
„Ела! – му беше казал, там красотата прелива от телата на жените и мъжете я събират с лопати...”
„А друго какво?- попита хитро южнякът.
«Със снегорини …»
„Поръсвайки я първо със сол, за да я стопят – трябва да му е отговорил след много чаши вино без мезе и липса на красота за мезе южният писател. Явно, за да демонстрира познания за северните навици, свързани със студа.
„Не, за Бога, складират я като подкожна мазнина», му казва другият, за да хранят през зимата просяците на страстите.”
„ Това означава, че не стига за годишното меню даже за вас», възрази с безпокойство южнякът.
„ Не! Нали току-що приехме, че една част я стопяваме със сол.”
На другия ден не си спомняше, дали беше попитал сътрапезника си по колко пържат с нея сега, с красотата, разбира си. Не съществуваше в харддиска му, както и целият предишен разговор, който беше изтрит по погрешка. Обади му се рано сутринта, че поради обстоятелствата се отлага така силно желаното посещение в града му. Градът на красивите, както сам го уверяваше предишната вечер. Градът на красивите, следователно не беше нищо друго освен един мит, една фантазия. След като, както е известно, съществува само това, което знаем. И съществува по начина, по който сме се запознали. Празни работи, значи...Освен, ако до следващия път...
Затвори се в хотела. Градът успя да го остави без кислород. Получи астматична криза и го преместиха набързо в клиника. Сложиха му маска, вляха му серум, противоалергични медикаменти и го изпратиха обратно. Щеше да замине рано сутринта на другия ден. На тъмно и без друг контакт с хората от града, с живата сила на града! Жалко! Хората на града, толкова добри, толкова приветливи и добронамерени, обаче грозни. Алергично грозни. Няма да им го прости никога, освен ако се случеше неочакваното, поврата, който го очакваше. Внезапното преминаване в едно по- щастливо състояние за живеене.
На летището се бяха уталожили вътре в него всички влияния на бруталността, които го измъчваха през последните дни. Импулсивността не трябваше вече да властва над действително станалото, макар че някаква грешка, която щеше да нарече после „принудителна”, предшестваше. Бяха сложили жена му да седне в първа класа зад перденцата, а него самия, там където заслужаваше, на една от средните седалки. Всякаква мисъл за протестиране щеше да е просто смешна, след като той можеше да подобри мястото си в някой момент, но тя не можеше да слезе до мястото му. Точно както става и в живота. Спадовете стават без да питат, в гънките на вътрешното ни аз и в степен, която не усещаме.
От друга страна всяка следваща минута една предупредителна тръпка, пораждаше в него една преливаща, една необяснима еуфория.
Действително в същия момент се появи от далече една красавица, сякаш паднала от небето. Спря за малко, като че търсеше мястото си сред официалните гости, там трябваше да е мястото й, но след размяната на кратки любезности свали черните си очила и се насочи непоколебимо към вътрешността. Сърцето му започна да бие, не защото до него беше единствената свободна седалка, а главно, защото влизащата, точно тази дума му дойде на ум, се насочваше право към него. Това беше факт, личеше по очите й и по настроението, което излъчваше по един изключително неин начин. Когато приближи, съседът му дори изрази готовност с жест, който обаче безспорно остана напразен. Макар че той й беше отстъпил учтиво коридора, тя като че беше взела предварително решението си. Седна между тях. Произнасяйки същевременно едно недоловимо „ах” на облекчение и отправяйки му неуловима, почти заговорническа усмивка. Учтивия „благородник” тя игнорира напълно.
И всичко това се разиграваше явно между тях, макар и с жестове, движения и погледи, без нито дума. Между другото, сега, когато я гледаше отблизо, доколкото можеше крадешком да я поглежда тайно, беше по- впечатляваща отколкото, когато влезе. Една изключително красива италианка, явно по- привлекателна и от госпожа Саркози. По-ниска. Със съразмерно по-ниска и хармонична фигура.
„Не ме ли помните?»- отново му се усмихна.
„Загубил съм паметта си от грозота!» – оплака се веднага той, като малко дете, на което някой обръща внимание на нещастието му. Поласкан от интереса й. Бидейки сигурен, че тя щеше да разбере, вече нямаше никакво съмнение, че от този момент се намираше в ръцете на благородна прислужница. Вече изпитваше предварителна наслада. Сетивата му се възвръщаха, рецепторите му бяха нащрек.
„Разбирам Ви, Измъчихте се тези дни. Затова и аз съм тук!”
„Защо сте тук?» Побърза да попита, макар че междувременно умът му вече препускаше по неуловими пътища...
„За да отвърна с една малка част от благодарността си...”
„Сега отново ме объркваш! За какво ми благодариш?” Осмели се да й говори в единствено число.
„ Че ми вдъхна живот, душа. Валерия!» – каза след това, представяйки се сама. И протегна ръката си.
Изправена пред моментното недоумение, тя повтори: „Вали! Как да не помниш!
Тогава се възвърна цялата му заспала памет. Изведнъж я видя в магазина на Виа дел Корсо да пробва онази сива поличка. Тогава си спомни с подробности сцената, както я беше описал в онази книга, пред него оживя цяла страница:
„И тогава се появи пред мен една страхотна девойка, от онези, които съхраняват мита за красивите италианки. Да, една от тях! Защото, лъжата настрана, сто на сто, не са по-красиви италианките, от които и да са други, освен от специално избраните карабинерки. Откриваш обаче една и ти разгонва фамилията. Една такава беше, между двайсет и осем и трийсет години, обличаше и събличаше от доста време една поличка, която трябва да стигаше два, два и половина пръста над коляното. Нито милиметър по-горе или по-долу. Навеждаше се пред мен, отново се навеждаше, мяташе отпред, отзад десния си крак – какъв крак, Боже мой! И после левия. След това отново и отново, оглеждаше се в огледалото при всяко свое движение, за да се увери, че от всеки възможен зрителен ъгъл, ще изглеждаше на нея страшно хубава, ужасно секси сивата поличка. Аз обаче смятам, че каквото и да метнеше върху тялото си , дори тип торба, както немските повлекани, например, щеше да бъде пак отчайващо красива, отчайващо очарователна, щеше да ме накара и мен да си изгубя ума, независимо от каквато и да е естетика, емоционалност и любовна пълнота в онзи период. И въпреки че никога не ме гледаше направо, останах завинаги с впечатлението, че всичко, което пробваше, го пробваше заради мен, изпитваше, значи, жизнеността ми, макар и по начин, който дори и аз не осъзнавах. И действително, в един момент трябва да е сметнала, че ме е възбудила до отврат. Тогава я купи.”
Затвори очи. След малко слухът му се изпълни с виковете на оргазма й от съседната хотелска стая, близо до Вила Боргезе. Органът му се разяри като куче, обаче някаква срамежловост го задържаше още в къщичката му.
Тогава тя сложи ръката си зад главата му. Погали дългите букли на косата му. Не като дъщеря във всеки случай, това го усещаше, разграничаваше го.
Постепенно той размота кълбото от трагичната завръзка на цялата тази история: Като любовница на „Тантал” бяха доведени заедно с безразсъдната си любов до трагичния край. Заради която той беше забравил бебето в колата, под лъчите на римското слънце, през онова изключително жарко лято. Намериха вътре синчето му изгоряло от слънцето. Само заради една луда, изваждаща те от равновесие любов, беше възможно да се извърши такава гавра с живота...Бащата –любовник беше намерен на другия ден обесен на един дъб във Вила Бргезе.
„Затова ли, значи, ми благодариш?»- я попита. «За този безкраен ад?”
„Виж ме за малко», каза, «повечето неща са плод на твоята фантазия. Единствените действителни сцени в разказа ти бяха – онази с изгорялото от слънцето дете и тази в бутика за дрехи. Помня те, да седиш на канапето и да следиш почти сладострастно, как се оглеждам отново и отново в огледалото, пробвайки онази сива поличка...”
„Кой уби детето? И „Тантал” – любовника ти?”
„Не се пали!» – каза отново нежно. «Нещата са толкова прости, колкото една въздишка…» Която остави да литне безшумно към него. «Ти беше чул по новините за онова бебе, което беше изгоряло в колата от слънцето...Новината, спомням си, беше обиколила света. Обаче ти в „Любов в пещта” я обгърна с толкова фантазия, че забърка и мен в този... ад. Това обаче означава да си писател!”
Слушайки от хубавата си героиня обясненията след осем години, почувства облекчение, което може би беше изписано върху лицето му като добродушна усмивка на задоволство. Тя продължи да милва мълчаливо косите му, гласът й постепенно ставаше по-дълбок, дишането й се учестяваше с всяка следваща дума, докато кучето в клетката долу отново се съживяваше.
В просъница почувства главата си да падаа върху топлия й врат...
За щастие красотите на един прекрасен ден прескачат понякога отново в съня ни, мислеше в момента, когато пилотът съобщи кацането им на летище „Фиумичино” в Рим.
„Умоляват се транзитните пътници да преминат от съня към действителността. Багажът им, също действителен, ще бъде преместен за следващия полет!”
*
Εγγραφή σε:
Σχόλια ανάρτησης (Atom)
Δεν υπάρχουν σχόλια:
Δημοσίευση σχολίου