ЕДИН СТАРЕЦ

Срещнах го в един старчески дом в Ларнака, където бях отишъл по време на Коледните празници да видя една позната. Вдовица на един приятел. “Женски” старчески дом. Той беше единственият мъж. Попитах го за въз-растта. „Наближавам деветдесет и четири” ми казва, „навърших деветде-сет и три през март”. Продължих да го питам дали скучае тук, единствен мъж сред петдесет жени. Даже една табла няма с кого да изиграе човек. „Не играя табла, играех преди много години. Обаче ходя понякога отсреща. Там има едно кафене”. „Не се ли чувстваш самотен? Минават ли да те виждат някои от близките ти? Децата ти?”. „Нямам деца, не съм се женил.” „Защо?” „Защо не се ожених ли? Дълга история. Три пъти бях на косъм да взема решение, обаче нещата някак си се оказваха другояче .” „Какви се оказваха, значи?” „Имах седем сестри. А тогава нещата с жените не бяха така, както са сега. Нещата с жените се промениха след четиресет и пета”. „Сиреч?” „Е, преди четиресет и пета жените бяха затворени в къщи. Ако някоя отидеше да работи в някой дюкян, казваха че семейството й я е изкарало на мегдана, че е уличница.” „Сестрите ти минават ли понякога да те виждат?” „Някога идваха. Но откакто почина- ха...” „Всичките ли умряха?” „Да. Трите бяха по- големи от мен.” „От какво се интересуваш, четеш ли вестници?” „Не, не се интересувам от нищо.” „Не се ли интересуваш от политика? След два месеца имаме президентски избори. Знаеш ли кои са кандидатите, господин Димитрис?” „Знам, но не ме интересува. За първи път не ми пука кой ще спечели.” „Защо? Не те ли интересува какво ще стане? Казват, че тези са най- решаващите избори”- питам го. „Не ме интересува”- повтаря безразлично. „Какво те интересува? Има ли нещо, което да те интересува?”- упорствам аз. „Ами, нищо.” „Добре ли си със здравето?” „Да, добре съм.” „Никога ли не си имал няка- къв проблем със здравето?” „Никакъв.” „Пушиш ли? Пушил ли си?” „Не пуша. Спрях ги преди 30 години. Когато бях на седемдесет” – допълва колебливо. „Май, не, на шейсет и пет.” „Яденето тук добро ли е? Не ти ли дразни стомаха?” „Ами, не ми дразни. Стомахът ми е здрав.” Гледам го. Никога не бих му дал повече от седемдесет. Хайде, осемдесет, със зор. „Нищо ли не те интересува...Нищо ли не те плаши!” Подхващам го издалеко. „Нищо!”- казва рязко. Гледайки ме обаче изкосо. „Нито смъртта?” – питам направо. „Изобщо!” Гледайки ме пак накриво. „Нито смъртта?” „Дано да дойде, докато съм здрав. Да не легна болен на легло.” „А, сега, значи, ако дойде, не се ли страхуваш...В този момент, сега, докато си говорим” – уточнявам до глупост. „Де да дойде!...” „Сигурно вярваш в задгробния живот...” „Ами, не вярвам” – замисля се малко. „Не са логични тия неща.” „Кои неща?” „Виж!” – показва ми, движейки пръстите си. „Три милиона сме...Не, пет милиона...Ами, пет милиарда на земята. И онези, които са живели преди нас, още толкова...Ама, какво говоря? Много повече! Къде са отишли? Къде са сложени?” Възможно е, обаче последният му, по- скоро реторичен въпрос да беше „къде ги е сложил.” Сиреч, някой. Отговорен. Не мога да се закълна, че го е казал. И тогава, за уточнение го питам направо: „Вярваш ли в Бог?” „Да. Колкото до това, вярвам. Обаче в рая и ада, не. Това са измишльотини.” „Защо не вярваш в тях?” „Ами, и те не са логични.” „Защо не са логични, какво искаш да кажеш?” „Ами, не се връзват нещата. Например, някой, който е умрял преди хиляда, две хиляди години. С Христос...Ще го държи ли Бог хиляда години в пъкъла? Стига, бе! Толкова ли е лош Бог? Не става, изключено е...”
Мисля, че там някъде бяхме приключили с разговора. Не се страхува от нищо, не се надява на нищо, не желае нищо.* Освен само да си отиде колкото може по-бързо. Но, здрав… Като че ли го чака дълъг път до онова неопределеното. И иска краката му да са здрави.
*Напомня известната фраза на Никос Казандзакис

Ако ме питаш, не вярва сериозно в нищо... Каква, значи, вяра е тази? Нито ад, нито рай? Хубаво, една мъглява вяра може някъде да се носи из въздуха, нещо много неясно. Тогава и аз да изчезвам, си казах. Чиста работа. Станах да си вървя, след като първо се сбогувах. Обаче внезапно, като че чух зад себе си някакъв шепот. Погледнах назад предпазливо. Да, устните му продължаваха да потрепват. Видя ме, че го наблюдавам и попита тихо: „Тръгваш ли?” „Да”, казах, „връщам се в Никозия.” „Иди си със здраве и ако дойдеш пак, да си поговорим” Какво да говорим, мисля си. Всичко, което имахме да си кажем, го казахме.
Обаче в този момент ми хрумна един въпрос, който, мисля, той очакваше: „Разкайвал ли си се някога за нещо?”
Той, като че беше готов отдавна, отговори веднага и решително „да!”
Кратко мълчание.
„Единият от трите пъти , когато ти казах одеве, че не се ожених, горчиво се разкаях...Бях кум на една сватба, а тя беше кума. Но тогава имаше много кумове, четиресет, петдесет, откъде да ги помни после някой, че са му кумове. Обаче ние бяхме от най-близките. В хорото на Исай...Беше много хубава. Очите й сияеха, излъчваха красота. Кратко мълчание и после: „Нежноока. Очите й ми говореха. Говорех й и аз. Говореше ми отново. С очите. Беше много хубава. Привличаше ме. Едни устни... Бог говореше с тях...”
„Ти, обаче не й проговори.” – в мен се прокрадна някакво съмнение. „Нито пък тя. Само с очите , ти казвам. Аз? Къде ти да й проговоря, сине?” Каза ми „Сине”, а аз минавам шейсетте,о, теория на относителността! «Обаче вечерта на трапезата, ми я представи младоженецът. И тя попита за името ми. И къде работя. «В NAFI*» – й казах. „Какво е NAFI ?» При англичаните, й казвам. Смя се много, като ангел. И аз се смях. Когато се смееше тя, се смеех и аз...”
Мълчание. Отново мълчание. И след това, пак мълчание.
*NAFI – Navy, Army and Airforce Instituts- Търговска организация на британската армия
„Значи беше хубава!”, казах, за да наруша мълчанието. „Афродита!” „Афродита ли се казваше?”. „Не, беше красива като Афродита”. „Но Афродитите са голи” – казвам предизвикателно. „Най- много да носят някой воал, муселин, който показва красотата на тялото, гола.” „Но след като ти казвам, че и под дрехите си беше Афродита.” Разбира се, че ме убеди. Че и под дрехите й това виждаше. Не беше нужно повече да го разпитвам. „И щом толкова ти хареса, защо не се ожени за нея?” „Срещнах я един ден , след около месец, в градските хали, на Скала*.
Мълчание. Отново мълчание. И след това, пак мълчание.
Но аз не казвам нищо. На всичко отгоре започна да се надига в мен едно хладно чувство на отмъщение. Помислих си, че трябва този път да не се е осмелил.
Спомних си за един приятел от студентските години в София. Беше срещнал една девойка във влака, връщайки се в своя град от морето. Бяха станали най-добри приятели, смеели се, натъжавали се, като че се познавали от много време. Мислите им се докосвали. Както и телата им. Със страх. С почитание и страст. В един момент тя слязла. В един провинциален град. Там следвала. Искала и той да слезе заедно с нея. Тя го насърчила и го желаела веднага. Ела, му казвала, ела! Това е нашият час. С очите, с тялото го казвала. Обаче той премислял. Премислил отново и останал във вагона. Безмълвен. През останалата нощ плакал като куче, сам, със студения вятър, който веел от долищата. Самият влак виел като вълк в безкрайните галерии на мрака. Пристигайки на сутринта, пропит от мъглата, се запътил към къщата на приятелката си в столицата. Тя отгатнала веднага станалото, по неизказания му рев. По очите му. Подути, меланхолични, гледали в празното пространство. Трябваше да слезеш, му казала с очи. Тичай! Веднага!
Не я открил отново. По- скоро я срещнал веднъж пак, след една година. Като че нарочно. Обаче тя била друг човек. Както и той самият. И въпреки това го заболя за онзи момент. Моментът, в който я беше загубил първия път: В нощта сред неудържимите изблици на щастие и воя на едно странно отричане.
*Скала – друго име за крайбрежния град Ларнака
А какво не би дал за онази вечер във влака...Да можеше да се върне отново онази омайна нощ. И да слезеше, щом свирнеше влакът, и да се изгубеше сред нощните долини на вътрешността. Вътре в нея. Където между бедрата на тъмните планини течаха буйни бистрите реки на щастието. И нека да станеше грешник, когото щяха да чакат напразно мрачните утрини на едно изнурително благоразумие. Далеч от неразкрития вой.
Все още мълчах. Като че си отмъщавах, тъгувах и се разкайвах заедно с него.
„И какво стана в халите, говори ли с нея?”
„Не! Но това беше първото нещо, което бих искал да направя.” Мълчание.
„Кимнах й „здравей” и тя ми кимна „здравей” , с очите.
Мълчание. И след това, пак мълчание.”И какво стана?” – попитах, за да не го мъча повече.
Мълчание. След това проговори.
„Удави се...”
„Как се удави?”
„Беше дошъл брат й от Австралия. Щеше да я вземе със себе си. Снимката й излезе по погрешка във вестниците. Вместо да пристигне при годеника загина... Австралийците я чакали. Един ангел от нашата земя...” Пауза. „Отишли с брат й край морето. Край Мазотос...Родът й е от Мазотос. Тя не знаела да плува...И я загубихме.” „ Загубил я е брат й” – казвам небрежно «и близките й!”. „И аз!..” – каза и като че ли се сви изведнъж в кожата си. „Мислиш ли, че се е удавила от отчаяние?”
„Какво имаш предвид? – го питам.
Преглътна на сухо. Разбрах, че нещо го мъчи. „Че трябваше да замине в чужбина” – каза накрая. И след това добави бавно: „Отидох на погребението. Всички ме гледаха накриво. Кой е тоя дангалак, дето стои до ковчега? С черна вратовръзка. Смятаха ме за някой черен ангел, който е дошъл да я вземе..”
Мълчание. Още малко мълчание.
«Като в оная песен, как беше...със смъртта за кум...с черна вратовръзка... Ако имаше начин да изчезна, да избягам, да не ме гледат...Обаче при„дайте последна прегръдка” не издържах. Беше хубава, като че беше жива. Въпреки че очите й бяха затворени, те не се смееха вече.”
Нещо като сълза блесна в очите му.
На другия ден се обадих по телефона в старческия дом. Възнамерявах да отида отново. Имахме неуредени сметки с господин Димитрис. Беше ми обещал, че ще си спомни цялата онази песен...Но не беше това причината. Бях започнал да се измъчвам със спомените му и с амнезията на запус- натата му душа.
„Отиде си рано сутринта”, каза студено сестрата.
Трябва вече да е стигнал в столицата. На небесата.
Ако бях вярващ, бих пожелал да я срещне в някоя градина там горе и да й каже колко много я е обикнал, макар че е бил нерешителен...Да му каже и тя тайната на своето удавяне.