Като дискохвъргач

Никога не съм посегнал на жива твар, творение на бога, на природата. Нито на човек или друг вид бозайник, на мравка или на хлебарка. Що се отнася обаче до последната, да, пожелавал съм си пълното ѝ изтребление. Обаче с един от съвсем съвременните препарати, които унищожават без усетиш, почти без човешка намеса. Признавам го. Спрейовете, покосяващи внезапно, са ми доста отвратителни. Няма да забравя как веднъж жена ми използва такъв един спрей, също като Садам Хюсеин, едно средство за масово унищожение, срещу щурчетата. Говорим за случка отпреди повече от тридесет години, когато тя страдаше от някакви нерви и безсъние, вероятно и по моя вина. Събуждали я били много рано с песента си. Кацнали и се разпели ли на една кайсия точно до прозореца на спалнята.
Никога не ѝ го простих. Защото от дете имах слабост към тези хвърковати. Тогава ги събирахме в шепа от кората на дърветатa, слагахме им по една сламка в дупето и ги пускахме. Един от учителите ме хвана на местопрестъплението и ме повика на разговор.
«Знаеш ли», каза, «че това щурче може да е Титон, любовникът на Ио. Не го прави повече.»
Не допълни нищо друго. А аз дванадесетгодишен и чул за първи път думата любовник, след този ден се побърках, обикалях сякаш на мен бяха сложили сламка в дупето. Докато открих в митологията и други апокрифни и свещени текстове цялата негова красива и трагична история. След години намерих обяснение и за неговата чувствителност. На моя учител. Ние по-големите и по-проницателни ученици по едно време се бяхме усъмнили, че между него и младата учителка има нещо. През междучасията винаги заедно. Бузите ѝ често бяха сякаш виновно зачервени. А и главно, когато той минаваше между чиновете, миришеше сякаш на презервативи, като онези, които бяхме намерили и събрали преди дни на двора. Може да е видял себе си със сламка в дупето,и при зачитане на съответните пропорции тя би трябвало да е бастун. Забити на кол любовници, помислих, осъзнавайки какво може да изживява моя учител.
Тварите обаче, които с удоволствие бих унищожил, са птиците от семейство Вранови. Черните гарвани, за които няма нищо свято. С отвратителния им грак и нахалството им. Огромните им черни курешки. Най-високите орехи в дървото ни са техни. Халал да са им хиляди пъти. Но да не грачат така рано рано. Плачат, ликуват, обичат се, крадейки. Не разбирам отвратителния им език. Понякога ме събуждат и в полунощ, без да мога да досънувам някои от лъжовните ми сънища. Посъветваха ме и аз отрязах високите части на моя орех Там на високото се кефели...Но те скоро слязоха на по-долните. Тогава, объркан и смутен, повиках човек с електрически трион и той отряза до корен любимия ми орех. Оголи се къщата, верандата остана без сянка, блесна заслепяващо под лъчите на слънцето, отражението му изгаряше душите ни. Но се спасихме от зловещото крякане на гарваните. Чудесно. Приключихме. Ще намерим начин да се спасим и от другия звяр и ултравиолетовите му лъчи, които също са камък на шията ни. След няколко дни обаче отново са зачу грачене от небето. От едни високи каузарини, които бяха израсли като стража на тротоара, извън живия ни плет. Освен от слънцето, те ни пазеха и от пощурелите младежи нощем, които поднасяха жертви на Молоха на асфалта... Няколко пъти в среднощ точно тези каузарини попречиха на пощурелите коли да влязат в дома ни. Въпреки това мисълта ми пак в триона. Да ги махнем веднага. Пропаднал ще да съм бил дълбоко в дупката: Високи дървета, черни гарвани, нахалство, арогантност, крясъци, отчаяние. Имаше и случаи, когато се събуждах да пикая и после по никакъв начин не ме хващаше сън, поради отвратителното им грачене. Мисля, че сега вече се бяхме спасили.. След малко обаче те се преместиха на високия фикус, от вътрешната страна на оградата. Това по никакъв начин не можех да понеса.
През онези дни се говореше много за бащата, довършил сина си с един бел, защото не издържал всекидневните му тертипи. Помня,че отидох тогава в съда да проследя делото. Всичко говореше в полза на детеубиеца...Роднините. Майката на жертвата, сестрата. Всички го защищаваха по отношение на «чудовището», саморасляк в природата. То трябвало да се изкорени и да се върне в бърлогата си: там, където вероятно няма никакви хора. Да го има от тук нататък, лишено от баща, където щетите му няма да могат да навредят на човешко същество. Да руши в един свят, недопускащ катастрофите, в свят на забравата, способен да изтърпи даже самоизгарянето си.. В едни свят, където ангелите, дори и пишката да им отсече със сабя, биха се усмихвали с разбиране на този съдник без съждения. И представете си това саморасло момче даже не употребяваше дроги. Не помня добре, но имаше такива асоциации в оправдателната присъда за бащата. Но това не ме интересува. Аз преследвам гарваните на моята нощ.
Обадих се на хората от кметството, които набързо изравниха със земята фикусите. За нула време осиротяхме от зеленина и сянка. Само жена ми беше някак скептична. Единственото дърво, което ни бе останало, беше араукарията до входа. Казват че на нея не кацат хвърковати. Поради тяхно си някакво суеверие. Освен в изключителни случаи. Тоест когато няма други растения. Когато птиците отново се появиха, разбрах, че съм стигнал до крайната граница. Един проблясък в мислите ми. Не, не можех да жертвам и последното си дърво.

Обърнах се за помощ към един приятел ловец. « Не можеш да им надмогнеш», каза. «Както с хлебарките.» Разбрах, че не иска да ми заеме оръжието си. Оказах натиск върху него. Готов бях да отхвърля дългогодишното ни приятелство. Отстъпи.
Рано сутринта изстрелях два пълнителя. Душата ми се изпълни с ликуване. Върнах се в леглото да си доспя. Никакво грачене повече. Но някак странно звучаха тези изстрели. Като че ли бяха ударили на месо, а това възбуждаше съзнанието ми. Дори и най-дребното, неоснователно подозрение. То не ме оставяше да заспя отново.

Излязох навън. Светлината на Ио все още беше мътна. Под араукарията и облегнат на ствола един огромен, човекоподобен бих казал, черен гарван. Стенеше и дишаше тежко. Позата му напомняше дискохвъргач, наклонен към земята под голяма тежест. Никаква кръв. Но под очите му, по скулите бяха очертани с черно мастило черните кръгове на терапията. Меланомите на смъртта както се видя скоро. Събуди ме чувството за самосъхранение.

Излязох навън. Сякаш че отново. Без обаче да очаквам, че ще намеря там баща си, прострелян и берейки душа. И главно не разбирах защо да сънувам такъв сън. Колкото и диагнозата да беше същата. Преди тридесет и две години точно. Живота му бе преминал в слънчевия пек, без никога да се предпазва от слънцето.
Въпреки че нещичко се досещам, когато се докосна до темата... Беше дошъл у нас от село и аз го водех през ден в болницата. Току що ме бяха назначили на държавна работа и да се чупя в работно време не беше най-лесното. Имахме и едно дете, което направихме още като студенти, не знаеше още езика и главно много се страхуваше от черните кръгове...
Разбра че ни е в тежест и си тръгна преди да приключи лечението. След по-малко от две години почина от рак.

Март Април 2008

Превела от гръцки: Василка Петрова-Хаджипапа