Алексис Зирас в българското издание на 'Неуверената походка'

Тиранията на кpасотата :
Светът на Христос Хаджипапас и господството на чувствата

Христос Хаджипапас започва да пише рано, на 19 години, започва с поезия и както си личи от разказите му в «Неуверена походка», не я е забравил никога.
Метафората като техника и асоциативното слово са двата характерни белега, които срещаме и в прозата му. Докато когато иска да предизвика у читателя чувство за парадоксалност или чувство за неясно, субективно протичане на времето винаги реализмът отстъпва своето място на поетическото контрахиране.Така че прословутата правдоподобност, която е предпоставка за една голяма част от модерната проза, се оказва твърде тясна, силно ограничаваща за фантазията на писателя. Сред разказите от тази книга има няколко, които представляват доказателства за съчетаване на реалното с фантастичното, но един от тях - «Градът на грозните» е най-впечатляващия и може би най-характерния пример за техниката за съчетаване на двата елемента при Христос Хаджипапас. В продължение на четири дни негова милост обикаля из Триест, в града , където някога е живял Джейм Джоис, преподавайки английски, без да успее да намери нито едно човешко същество с красиви черти. Просто да спре погледа си очарован. Това търсене на утопичната красота се превръща в крайна сметка в идея фикс, тирания на красотата, която дразни и зтощаява писателя, но от друга страна изостря и разгаря все повече фантазията му и то до такава степен, че да се разпроспре и измести напълно конвенциалната действителност, съществуваща около него. Да се превърне в една друга действителност. «И ако не успява да срещне красотата на друго място, среща я в «просъница» както казва той. Така , че по време на обратното пътуване, в самиолета за Рим, идва и сяда до него една красавица, която му се представя не като реално същество, а като негово творение, едно от лицата на предишния му разказ от сборника «Любов в пещта». Това предствлява един виртуозен ход на въображението, който ни показва едновременно, че в летературата границите между истина и лъжа са трудно различими. За да не кажем, може би, че лъжата се оказва по-привлекателна и съществена от баналната всекидневна истина.
Репроспекциите на паметта, ярките фантастични обстоятелства, които представляват един от характерните белези на кипърската проза, от доста години насам, най-малкото от епохата след Никос Врахимис, имат налагащо се присъствие, особено в първата част на «Неуверена походка»., т.е. при разказите, които сам писателя нарича «Разкази за битието и душата». И действително в обширната история от «Дяволското гърло», както и при по-кратките «Съвместим черен дроб», «The peculiar man», «Смъртта на цветето» всичко случващо се са състояния на психическо напрежение и изключително непостоянни по отношение на времевата характеристика. Едно впечатление, един бегъл поглед, напомнящи нещо неопределено, активират автоматично залежите на паметта и отварят произволно пътя към повествуванието, към случки и събития, съхранявани грижливо и изживени едновременно без да го знае самият повествовател. Извън факта, че определени разкази от първата и най-обширна част, но и от втората – «Кипърски разкази» имат символично значение. Някои загатват за катастрофата или деформирането на хармоничната връзка, съществувала между човека и природата като например «Като дискохвъргач», а други като лиричното «Седем удара с лека тръстика» въздействуват като предупреждение за неразумността на политическите ръководства, която е взривила съвместното съществуване на общностите в Кипър след независимостта от 1960 година. Когато братския «друг» елемент се развива във враждебния «друг». Но в общи линии разширяването, на времето е един изпитан похват и в други книги на Христос Хаджипапас да включва в изграждането на мита, изтегляки ги от различни моменти на реалното си или фантастично битие, мисли, картини, коментари, впечатления. И даже използува «проикономията» в рамките на една традиция, която има своте корени чак при най-големия рзказвач Омир, с други думи ни подготвя, говорейки ни за неща, които по принцип, съгласно конвенционалната, праволинейна последователност на повествуванието, би трябвало да узнаем много по-късно.
Другата му, близка до предишната идея фикс, по отношение на темите, е безспорно неговата вярност към човешката чувственост, към спонтанният порив, не само на любовта, но и на любовното предраположение. В крайна сметка отварянето на съществуванието, защото силното приятелство или любовта към природата, животните и другите й елементи, теми също присъщи на писателя на «Неуверената походка», носи в себе си един латентен еротизъм. Дори когато това латентно предразположение остава телесно неосъществено, както в «Дяволското гърло» със загиналата девойка Маша, продължава останалата част от пътя си в съня или във въображението на писателя, там където всичко се осъществява без пречки, както в разказите «Любов в пещта», 2001,така и тук любовната страст трепти, всички усещания, зрение, вкус, мирис, допир са концентрирани там, любовта като цъфтеж на съществуванието, става определяща сила на живота, понякога единствен аспект на паметта, който остава да пулсира до края на живота. Разказът «Един старец», който считам за един от най-добрите в книгата, за майсторската му гъстота и естествено напрежение, водещо до апогея, ни разказва просто и мъдро за единствената драскотина, която е останала незараснала и кървяща в паметта драскотина на един почти столетник, неженен мъж от Ларнака. Нищо не го вълнува, дори и смъртта, която очаква стоически. Единственото, за което съжалява е, че се оказал колеблив и нерешителен по отношение на единствената жена, която го е развълнувала, когато е бил млад, и за която, както произтича от контекста на повествуванието, е тъгувал през целия си живот.
Рядко сензуализмът в историите на Христос Хаджипапас, както в разказите, така и в романите, се описва като нещо завършено, доведено до край. Неговият всепоглъщащ огън, това което завладява човешкото съществувание, продължава главно като възможност, като потенциално състояние, като нещо, проявяващо се с качествата си на обещание и блян. Не токова самата любов, колкото нейната перспектива, предстоящото й реализиране, което оставяки предстоящо, изважда човешката фантазия от нейните граници и я кара да галопира лудо. Дори в частта «Кипърски разкази», които са по-приземени и съдържат елементи от действителността, споменавайки конкретни места и събития от съвременната кипърска история, любовният елемент е по-бегъл, по-неуловим от другите. Тя е едно присъствие – отсъствие. Това е споменът за красивото, което се изплъзва по посока на неуловимото, бляна и идеалното. В разказа «Седем удара с лека тръстика» младият разказвач си спомня с носталгия за Ясеми, младото турско-кипърско момиче и чрез нея с тъга за отминалия свят на юношеската чистота и искренност, която ражда в човешкото съществувание еуфория и съвършенство. Което е валидно за всички сензуални истории на Хаджипапас, за които си спомням. Почти във всички перспективата на една любов, която остава в крайна сметка в рамките на потенциално смелата, но в действителност на колебливата и несигурна стъпка, се превръща в оплакване, в тъга по красотата, която се губи или се е изгубила. По този начин бива разпалена пепелта на едно дълбоко елегично настроение, което съществува при Христос Хаджипапас от самото начало. Може би миналото да не е било толкова уловимо, но днес с отминаването на годините и с несигурността на средната възраяст се превръща в стоическо, почти неизбежно признание за изхабяването. В първия разказ на тази книга, който дава и заглавието на сборника, лицето на писателя отстъпва предпазливо при вида на една почти свята младост. Чувствува разстоянието, което ги дели от младото момиче и както казва «като че ли вървя върху сняг и оставям следите от своите стъпки за следващите, за вълците, които са подушили неуверената походка на отстъпващите.»
Въпреки че двадесетте разказа от «Неуверената походка» имат много общи черти, които ги правят близки, все пак считам, че от техническа гледна точка имат някои важни различия. Например елемента на поетичната елиптичност и използуването на асоциативното време имат динамично присъствие в първата част, в «Разказите за битието и душата». Това присъствие отслабва във втората част, в «Кипърските разкази», за да отслабне още повече в третата част, в «Раказите за робите». Че там нереалистичните елементи стават по-редки, лиричният дъх, символичната двойственост, разбира се, се дължи на темата, която е избрал за тези групи от разкази, в които се говори за трагикомичните, абсурдни и зловещи страни на съвместното съществувание на икономическите имигранти с новозабогателите кипърци. Явно че самата тема изисква и приспособява към себе си техниката, с помоща на която се осъществява повествуванието, като то става изключително просто, почти без плът, така че да приеме формата на едно слово, което обвинява, слово, което има политическа позиция и има за цел да събуди съвестите чрез регистиране на повествувания, които изглеждат правдолюбиви. Ако пренебрегнем риска, поет от писателя, включвайки тези разкази в книгата си, единственият елемент, който съществува и в трите части на «Несигурна походка», смятам че е саркастичният тон . От почти карнавалното, из основи критично отношение към институциите, лицата, обстоятелствата,наложени или не, които той осмива, когато може, с истинска еуфория. Маскирайки нрави и обстоятелства, които имат колективен отклик, но по такъв начин, че читателят да успее да погледне право в лицето им. Саркастичен (както и себесаркастичен) беше Христос Хаджипапас и в предишните си книги, свързан без съмнение с живата до днес кипърска традиция на римуваната народна сатира и саркастична песен. Както неговия близък предшественик в кипърската литература, майстора на жанра, Янис Кацурис. По този повод и приключвайки ще кажем, че сред предшестващите извори на тази подчертана склонност на Х.Хаджипапас, която така вероятно е приела по-конкретна насока, оставяйки настрана импулсивната младежка шега, и минавайки към по-систематична сатира, сигурно е и близостта на писателя в годините на студентското учение с българската литература на комичното.Индиректно самият той признава в един от разказите си : «Обичам българите. Те са най-хубавото, което сме срещнали в живота си. Само с остроумните си анекдоти те могат да накарат целия свят да се смее.»

Алексис Зирас
Литературен критик
Председател на Съюза на писателите (Гърция)