Роботът

Един следобед ми се обади по телефона у дома старият ми приятел Харис Пападакис от Лимасол. „Има една жена от България, която работи в съседната къща. Не знае английски, нито гръцки. Само плаче”.
Даде ни я на телефона, обяснявайки й, че знаем нейния език, да се разберем...
„Извадих късмет, че попаднах на приятелите Ви...Искам да си отида, или да сменя работодателя. Голяма икономическа необходимост ме доведе тук, но не мога повече...Само да се махна. Помогнете ми. Обадете се в посолството...”Опитах се да я успокоя, за да разбера. Да изясним нещата подред.
„Затварям сега, затварям», ми казва, «ще ме хванат, че съм се измъкнала..”
Слушалката взе Харис.
„Шефката й дойде!”
Къщата на Харис беше отделена от съседните с еднометрова ограда. А, да, и от много висок жив плет от страна на съседа зад него...
„Сега е като крепост – ми казва. Даже и от страна на гаража изправи една непреодолима ограда. Телена от долу до горе. Два метра и нещо”.
„Добре де, от какво се пази?”
„Заради Вангелина. Да не избяга...”
Боже, мой!
„ Има и някакви българки в квартала. Говорят гръцки. Не я оставя да се вижда с тях.”
„Луд ли е?”
„Луд по своему. На всички ни хлопа дъската, но на него повече от нашата. Остави. Като се видим ще говорим повече.”
Попитах един съсед полицай в Отдел Чужденци.
„Да смени работодателя? Невъзможно! Освен и само, ако старият се съгласи...”
„ Не можем да направим нищо. Всеки, който идва тук поема лично своя риск. Няма спогодби, не...”. Това казва посолството.
Разбрах.
На другия ден Вангелина беше по- спокойна. Телефонира пак от дома на Харис.
„Но какъв е този терор?”- казвам.
Работи от разсъмване до късно вечер. Няма лично време. Една робиня е. Животът ми, така го каза, заедно със съботите и неделите, е отдаден на работодателите: трите им деца, ...зоологическата им градина и списанието. „Даже сънят ми не ми принадлежи”. Спи в стаята на децата. На двете по- малки. Да не се събудят и да имат нужда от нещо. Заплатата й е 150 лири, но й удържат 10 лири месечно за билета, нещо, което го няма в споразумението. Орязват й и други, за каквото им хрумне...
„Какво споразумение? Имате ли договор?”
„ Не, това, което ни написа на един лист човекът от агенцията в България”.
„А какво друго пише?”
„Нищо. Една драсканица отдолу вместо подпис и датата: 15/01/1995 г.”
Обясних й за „другия” работодател и за Посолството. Не издаде звук. Помислих, че й е паднала слушалката от ръката...
„Тогава да си замина, каза, щом дойде на себе си. „А съм изгубила толкова време, Боже мой! Близките ми там мислеха, че...”
Казах й да има малко търпение. Дадох и телефона да се обажда, когато има нужда.
„Не мога. Първата им работа, като се върнат вкъщи е да натиснат бутона „повторение”, за да звънне телефонът в кабинета, или каквото друго са „набрали” от сутринта. За да са сигурни, че не съм говорила междувременно с никого...”
Казах й, че ще й се обаждаме ние и ако се случи някой друг отсреща, ще се правим, че е грешка.
Отскочих до съседа ми, полицая.
Да говори със съответния си колега от отдела за чужденци в Лимасол. Или й плащат двойна надница, казвам, и почивните дни, или я оставят да отиде някъде другаде!
„Де да бяха, Йоргос, приятелю мой, толкова прости нещата.” Разбрах, че въпреки доброто си желание, не вярваше много даже и на себе си. Нито и във великите идеи вярваше. Но поисках името и телефона на колегата, бях готов на всичко. Честен момък, смятам. Познавахме се някак и семейно.
„Само не ме намесвай!”
Обадих се на онзи човек по телефона. Представих му се нещо като журналист или писател. Във всеки случай не като психиатър или в края на краищата това, което съм. Изненада ме приятно:
„ Кажете ми кой е , адрес, професия и ще проучим оплакването. Тези неща не са позволени.”
„Знаете ли какво е робовлсделски строй?”
Изпъшка едно „хм!”, показателно за знанието му. И тогава аз окуражен продължих: В шест и четвърт изкарва кучето по голяма нужда, а то е и със затегнат стомах, мършата. Заравя изпражненията на специално място. След това консервата whiskas за котето. Междувременно е сложила кокала за кучето да се вари под навеса. Ще го измие с вода, за да изстине, да не се губи излишно време. А е време, когато стават децата. Закуската е готова...
Но какво да му изреждам? Просто описах една сцена от деня й кадър по кадър. За останалото имах пред вид да направя едно резюме от типа „... и продължава така чак до 12 вечерта...”
Не успях да го кажа. Взе ми думите от устата:
„...и продължава така” - с един саркастичен смях. „ Мръсниците! Дават 150 лири и мислят, че купуват роб...”
„Не дават 150” – му казвам.
„Но какво говорите? Това е най-ниската заплата за домашни помощнички. Ще го съсипя аз него!”
Представях си го облечен във власт и пълен с желание. И се радвах. Съседът ми, казвам, добро момче, но откъде да знаеш. Има и професионално съперничество между тях. До момента, в който произнесох името...Дори го определих абсолютно точно онзи тип. Издава и едно списание...Туристическо, ако не греша. Исках да кажа, че мръсникът е и един вид интелектуалец, за да измъкна от полицая съпричастност.
„Но изключено е да е той, господин Темис?...Той е джентълмен! Не ми говори! Ще му се обадя, разбира се, по телефона, обаче...Как казахте, че Ви е името?”
„Казах го в началото, не е нужно да го повтарям”.
Разбрах. Следобед отскочих да съседа. Каза ми открито.
„Намери светец да му се молиш...Казват, че взема пари от работодатели и от агенциите. А, ако се случи и от другите...”
„Сиреч?”
„Е, ако те не му дадат, даже ги издава на полицията. Което ще рече...,че си върши добре работата.”
Долнопробна логика!

Сервираше закуската, изпращаше ги, миеше чиниите, оправяше креватите, чистеше къщата и къщичката на кучето, пускаше пералнята, гладеше гащите на господина и госпожата, после с една голяма прахосмукачка за външни пространства чистеше двора, голям колкото три парцела. Да не остане лист долу. Да предвиди и листата, които ще падат, да ги събори един час по- рано. А, да и канарчетата. Семена, варено яйце, измита и подсушена маруля. Само да им стане нещо, отговорността е нейна! Значи не е измила добре марулята от отровите. И да не са на течение, да ги внесе навреме вътре. Но и когато реже тревата с машината, шумът ги дразни. Да полее саксиите и да ги лъсне. После да върже списанията на връзки, да ги сложи в найлонови пликове, да залепи пощенски марки. Добре, басейнът можеше да се почиства всеки втори ден. Отстъпка, която оспорваше с нокти и зъби. Яденето на децата – готово в дванайсет и половина, на господата – в един и половина.
Всичко това бяха само мои намерения. Но полицаят ги предаде, където трябваше, след което на другия ден, излизайки сложиха катинар със синджир на металната преграда и прекараха още една тел – бодлива, над оградата от предната страна.
„Ела да видиш”, ми казва приятелят ми, „американско посолство до нашата къща!”

„Знаеш ли, мисля да говоря и с Христофидис – адвоката. Председател е на Асоциацията за човешките права.
„Имаш пред вид нашия, тук в Лимасол. Я, да видим!”
Нещо не ми хареса. Някак студено го каза. Но му беше съгражданин, щеше да знае по-добре.

Говорих с него. Каза ми, че трябва да отидем заедно. Аз като обвинител. Никакво възражение нямам, казах. Чакам известие. Между другото взе данните на „господина”. Но разбрах от невидимата му гримаса по телефона, че това беше грешка.
Изчаках няколко дена преди да се обадя отново. Пак ме попита за името ми и за кой вестник работя. Казах му, че пиша извънредно по някои „горещи” теми, без да назовавам вестника. Трябва да не му прозвуча добре.
„Бях от самото начало сигурен, че нищо няма да стане, но те оставих да опиташ” – каза Харис. И ми обясни...някои неща. Съседът му имаше свои връзки на всякъде. Който и камък да вдигнеш, под него ще го намериш, каза. Ключови фактори, авторитет и благоденствие, споделяше заедно с тях. Канел някога и самия него с жена му на балове и вечеринки. Отказвали. Не искали вземане - даване с тази пасмина, излизания и шумотевици.
Приятелят ми беше човек, вглъбен в себе си, избягваше много тесните връзки. На сила го завел, казва, веднъж на вилата си в планината. Излъгал го, че ще берат заедно гъби. При това червени, най-хубавите. Но и най-редките при липса на валежи. С излизането на верандата ги очаквало едно корито с гъби. На пазара бяха изчезнали. Слугинята ги печала на дървени въглища...Поръсвала ги с лимон, зехтин и сол. Компанията им се наслаждавала с превъзходни възклицания, ох, ах, ух! Като любовни деликатеси за лакомници на средна възраст.
„Във всеки случай аз ги намирах безвкусни, каза приятелят ми. Поръсени с безвкусица. Ти го беше казал някога, стари приятелю. Субстанцията, която се отделя по време на „предварителните любовни игри”. С нея ги поръсваше, според мен, скръбта на Вангелина. Въпреки, че тогава нещата изглеждаха по мед и масло. Еднаква безвкусно беше и агнешкото чеверме, което свали точно навреме, топло, меко, хрупкаво. Той го възхваляваше. Също и жена му, която прегръщаше от време на време и я целуваше. Къде да подозирахме? На края нашия домакин ни разкри тайната на гъбите с някаква надменност: Че се внасяха незаконно от Турция през окупираните територии, както и маринованите врабчета, които ни ги пробутваха като редки деликатесни птички. Христофидис, приятелю, беше един от сътрапезниците, който поглъщаше блажено отвратителните му храни.”
Когато му се обадих пак по телефона се ограничи до уточняващия въпрос: „Журналист ли каза? Името ти? И къде точно работиш? Припомни ми...”
„Аз съм нещо повече от журналист, бе хитрецо! Аз съм съвестта на виновните. Но името си няма да ти го кажа. Не го заслужаваш”.
Смеейки се Харис ми каза, че му беше правил такъв номер и друг път Темис: който беше купил преди няколко месеца последния модел на Saab, който в края на краищата имаше само той...И вероятно, казва, един партиен деец със слабост към количките, като Брежнев.
Искаше да отидем на разходка до Курион*, да се насладим на залеза: Хляб да яде Иа, приятелю мой! Имаше пред вид, че залезът на Санторини, не е нищо в сравнение с неговата супер гледка. Макар че за мен беше по- интересно да чуя за партийния лидер, който имаше слабостта на съветския вожд. „И ...дори е от същото място”, ми подхвърли, като примамка. Жена ми настояваше „не! Ако ще да си купи и двумоторен...”Огъна се, обаче, и тя поради същото любопитство: За партийния лидер, който има навиците на Брежнев и на Темис, да си играе със скъпи коли...
Лъжа. Откарал ги в обратна посока. Никакъв Курион, никаква Иа...Като спрял вече пред Шератон, най- луксозния хотел в Кипър, им дошло като гръм от ясно небе. Облечени „неподходящо” според неокипърците, въобще не искали да влязат. Но какво да правят? Яли една огромна безвкусна сьомга, явно и тя накапана със сълзите от далечните уморени очи на някоя робиня. Поръчал още френско шампанско, излишно, след като Харис и жена му пили само сода. Сумата била позорно голяма. Оставил я демонстративно да се разнася за малко по масата. Но Харис забелязал, че нито пари в брой, нито чек, нито карта извадил онзи тип от джоба си. Подписал само един „voutcher”, явно срещу някаква услуга.
* Курион –древен кипърски град в близост до град Лимасол, днес останките му са археологически паметник

Нещо подобно ще е подписвал, когато се мъкнел в един от крайбрежните хотели през почивните дни в края на седмицата, накиснати и той и жена му в басейните, докато някоя нещастница се грижеше за копелетата им. Това не му пречеше, обаче, на човека с широка ръка, да й удържи от изработеното, за престоя в луксозния хотел...
Остана последно да прибягна до главния прокурор. Питам се как не ми мина тогава през ума да се обърна към омбудсмана на администрацията. Където бих могъл да свидетелствам за всичко, което знаех и да отидат на място да проучат случая. Лъжите щяха да свършат. Институцията съществуваше. Беше основана по време на правителството на Василиу*. И работеше, доколкото си спомням, ефективно. Но изглежда не беше още утвърдена в съзнанието ни. Беше, като да казваш на руснаците, че Елцин или Путин са диктатори. Трябваше първо да бяха свикнали с демокрацията. Или по би подхождала онази мъдра българска сентенция, която казва „малко акъл да имаш, но на време да ти идва”. На мен не ми дойде.
Няколко дни след писмото до главния прокурор ми се обади по телефона Харис. „ Нещо става, чувам долу викове, беда”.
Бюрото му беше вдигнато много високо в единия край точно над кухнята на съседа. Можеше като на екран да следи всичко вътре през една цепнатина в оградата.
„Остави го на мен, му казвам, ти само гледай. След малко”.
Отидох отсреща и се обадих на Темис от телефонната будка.
„Аз съм журналистът Та-та-та” без да уточнявам напълно. Лъжа и нещо за писмо на главния прокурор. Забърквам различни експлозивни коктейли.
Преди да се „представя” напълно, чувам от другата страна да набира мощ , пищейки с хиляди децибели, един нервен монолог:

*Йоргос Василиу –президент на Кипър в перида 1988 - 1993
Аз съм един честен професионалист, а се нахвърлихте всички върху мен като ястреби. Не стига, че предлагам работа на чужди бедни създания, че предлагам покрив на момичета в безизходица, допринасяме за икономиката, водим ги на вилите си, по хотели, ами излязохте всички по- големи филантропи от нас...”
„Господине, чуйте ме малко!”
„...и мислите, че представлявате справедливостта...елате и я вземете! Елате да се вземете съкровището, господа журналисти, лоши колеги...Лоши! Защото и аз съм един от вас. Аз съм истински журналист...”
„Но не плащате надниците на една бедна жена...”
„Всичко плащам. Всичко тук се плаща...”
„Колкото дни и месеци стоя у вас по три ли й платихте? Говоря, знаете ли от службата на главния прокурор”.Използвах до край печеното, което ми се поднасяше на тепсия в онзи момент. Справедливо отмъщение...
„Всичко й платих. Елате да я вземете. Купете й и един самолетен билет и я вземете от тук, принцесата ви...”
„Но какво говорите, господине? Жената ви работи 18 часа на ден, не седем. Я ги умножете, както ви казах!...”
„Глупости. Ядеше, пиеше през всички тези часове...”
„ Дишаше...”
„Да, дишаше. Но какво искате да кажете? Не дишаме ли всички ние? Безплатно? Да не ни задължите сега да й плащаме и дишането и...пръдните й. На принцесата...На българската принцеса, която дойде гладна от Дунава, за да се наяде тук с хляб...”
„ За да ви храни кучето. Искате принцеса за мръсния си пес, негодници...И една принцеса да реже ноктите на котката, но и да прави педикюр на госпожата ви...
„Какво?”
„И една принцеса да й търка гърба...”
„Какво?”
„...и да й търка гърдите с гъба...за да се изчистят...”
„Какво говориш, бе чудовище?”
„Да й се вдигнат зърната...”
„Чудовище, прокурор!”
„Струва ми се, че не си я оправял изобщо госпожата...Коя оправяше, ще ми кажеш ли?”
„Мръсник! Ей, мръсник, главният прокурор ли си?”
Чувам го да полудява, да негодува, да хвърля слушалката и вероятно пак да я взема от долу, да сумти в слушалката, да заплашва, да се отчайва, да скача, да пада, да става отново, да се удря със слушалката в главата, да говори вече безсмислици, да изпада в делириум, да иска да ме заколи, ако му попаднех отпред и Харис от високо да следи всичко това, без да се радва, а със ужас и отвращение. Пяна, усещаш я по гласа му, влажен и задавен. После мълчание. Веднага след това хъркания.
Харис каза, че си омотал жицата около врата и се мъчел да се самоубие задушен от несправедливостта. Аутопсията, обаче, показа остър инсулт.
Имах късмет, че бях предвидил да се обадя от телефонна кабина. Приятелят ми, обаче, макар че не ме издаде, ми каза и на мен полека-лека сбогом, заради непростимата ми жестокост.