Смъртта на цветето

Вечерта, малко преди да си легнат, стана нещо неочаквано. Зъър! Телефонът. Един единствен път. Може би беше телефонна шега.

В хола едно цвете, малко, непретенциозно, симпатично, със скромна красота. Нищо особено, нищо ярко. Зелени матови, мъхести листа и сини цветчета. Като очи на малко дете. На тяхното дете, което бе влязло внезапно в болница за някакви изследвания..
Забеляза завяхналите листа. В момента, в който посегна за телефона. Малко преди лягане. Преди да си глътне лекарствата. Малко водичка. След това всеки в стаята си. В очакване на утрото. Състоянието му е сериозно.
«Ето как били говорили цветята!» промълви жената. Погледна я озадачен.Какво ли искаше да каже. Сутринта хукнаха към болницата. Още преди да пристигнат лекарите. Цветето бе дало ясен знак, мислеше си той без да споделя с жена си. И тя си мислеше сама, за себе си, за онова, което тя бе казала вечерта за цветето.
«Ние също смятахме да ви се обадим», казаха лекарите като облякоха престилките си.
«Има ли нещо ново, докторе», осмели се тя.
«За съжалание, да. Новините не са съвсем добри», каза по-младият от тях, някак съкрушено. Който би могъл да е и по-големият брат на сина им. Сини очи. Същият ръст.
«Тоест, докторе?»
«Потвърдиха се началните ни опасения.»
След това научаваха лошите новини на малки дози, в продължение на целия ден. Идваха като лавина, която се движеше бавно, безшумно, методично. Виждаха я да се приближава, обглеждаха я, питаха хората наоколо, даже и най-безхаберните. В коридорите, по телефона, приятели на приятели, роднини, сполетени от подобни беди. Докато вечерта тя ги засипа окончателно. Премина през тях без да усетят каквото и да било. Нито какво ставаше наоколо. Сякаш скафандър един ги зартвори, лиши ги от всякакви външни дразнители, мисли, възможности, даже и болка.
На следващия и по-следващ ден пак там. Историята продължи почти месец. Двадесет и девет дни. Кратка, мълниеносна, скоропостижна. В интензивното. Влизането забранено. Виждаха го през стъклото. Много стъкла и бяла светлина.
Онази сутрин листчетата му някак си се съживиха. Дали пък не им се стори. На следната сутрин отново. Всеки ден до късно из коридорите. Следяха от далеч, от разстояние. През стъкла и бяла светлина. «Имунната му система, разбирате ли? Стига да отреагира имунната му система», казваше добронамерено някой, излязъл за миг да сподели с тях отчаянието. Докато един следобед сестрата се отправи към тях, доближавайки на опасно разстояние.. Жената разбра. Бе разбрала още предишния ден, когато ги пуснаха да влязат и дори да го целунат. На мъжа си не бе казала нищо. Нито пък той на нея. Знаеше, досещаше се, но не й каза. Само го целуна и се отдръпна бързо. Детето спеше. Не бе почувствало присъсвието им. «За съжаление..» каза без да довърши. Двамата се вцепениха. «Ще дойде лекарят да говори с вас.»
«Какво ли има за казване?», помисли мъжът. Дойде на себе си пръв. «Какво ли могат да искат от нас.» По някое време му просветна. Продължителното мълчание на сестрата, която още стоеше пред тях в мъглата, сигурно означаваше нещо... Може би голямата, неизразима молба. Мисълта му се насочи към древните жертвоприношения. На Ифигения за да спаси една шайка от непрокопсани военоначалници. Негодници. Тук поне се касаеше за спасяване на живот. Душата се отделя и преселва в тела, които ще я обгърнат с любов. Окуражи се донякъде.
«Невъзможно», каза сестрата. Вътрешните органи са разрушени. Неподходящи за трансплантация.»
«Защо? От какво?» опита се той да се захване за малки думички..необмислени.. Веднага обаче осъзна безсмислеността им.


Той продължи да се измъква всекидневно и да отива в болницата. Докато един ден срщна там жена си. Скрита зад една колона. Бе впила поглед в дълбочината през матовите стъкла. Сякаш очакваше някаква новина. Прегърна я и и каза:
«Да си ходим в къщи. Няма никакъв смисъл вече.»
«И да не идваме повече», каза тя сякаш сключваха някакво важно споразумение.

В къщи листата на цветето се ронеха.С толкова притеснения го бяха забравили. След няколко дни изсъхна...


Април - Юли 2008

Превела: Василка Петрова-Хаджипапа