Гладът на господин Радеску

За първи път виждах хора, на официален прием да ядат настървено и по начин, който напомняше сцени от лагери на умиращи от глад. Ставаше дума за многобройна делегация от журналисти и други лица, която придружаваше на приятелско посещение в Кипър популярния им диктатор Николае.
След няколко години, когато положението, както всичко показваше, се беше влошило , се запознахме отблизо с господин Радеску. Известен интелектуалец от приятелската страна. Седяхме заедно на масата. Той и жена му ядяха, ядяха, докато ние се наслаждавахме на одобрението на гостоприемството ни, избягвайки за себе си големите количества, особено на месо, като внимавахме за нивата на холестерина в замърсената ни кръв. Разговаряхме повече с него, отколкото с жена му, която дъвчеше мълчаливо, без да се интересува много от това, което се говореше около нея.
Обменяхме мнения за нашата литература, показваше известно владеене на материята, главно чрез едно списание, което му се изпращаше всеки два месеца безплатно. Също за приноса му изобщо за разпространяването на нашата литература в страната му и главно за новите перспективи, които се откриваха с неговото присъствие най-после тук. Докато разговаряхме той ядеше, повдигайки понякога глава, но отново се навеждаше над чинията си, подчинен на непреодолимото желание да яде.
Понякога подхвърляше по някое парче месо и в чинията на жена си, поощрявайки я с някакви кратки помежду им и неразбираеми за нас диалози. Но винаги внимателно. Нечленоразделни възклицания придружаваха поглъщането и подтикването към ядене. В смисъл, че ядейки тя, толкова слаба и кокалеста жена, би натрупала резерви, които не е изключено да са полезни някога и за него. Илюзия! След като приличащото на скелет нейно тяло е изключено да отдадеше на когото и да било нещо, което беше веднъж вкарано в него и което тъканите му сигурно биха усвоили и забравили като суровина.
Колко по-значителен щеше да бъде приносът му към Кипърската литература сега и с пишещата машина „свещен дар от Кипърската архиепископия” – казваше с гордост той. Мъкнеше я по неизвестни причини жена му и не я изпускаше от очи. Три дена я мъкнеше. Той понякога отваряше калъфа и я гледаше. Би могла евентуално, да се превърне в източник на храна.
От години той служеше на гръцката литература в чуждата страна, където го беше скрила дълбоко една злополучна национална авантюра. Преподаваше тук там и някакъв гръцки, доколкото разбрахме от допълнителните му обяснения при временните прекъсвания. Различни негови статии се публикуваха от време на време в литературни списания в страната ни. Специално в това на левицата.И никъде другъде. Отъждествен, по причини за самосъхранение, с режима на страната, където живееше, не можеше да си представи съществуването си извън неговите рамки. И изпращаше всичко, което пишеше, единствено в това списание за всеки случай.
И дойде моментът, когато щеше да го почете Кипърската държава. Така го тълкуваше. Бяха го поканили на един конгрес на преводачите на кипърска литература. Изпратиха му самолетен билет и когато той каза, че би му било невъзможно да пътува, понеже жена му и т.н. му направиха билета двоен без много да се замислят. И изпускаше един писък на удовлетворение всеки път, когато разказваше това.
Дъвчейки, констатираше че „ Владиката ви е с голямо сърце, момчета, просветен йерарх. Да го пазите!” Беше го приел заедно с жена му и им подарил по негова молба тази Olivetti. Почерпил ги и с някакви соленки, „от тези флаунес* как им казвате тук?” и измъкна една от джоба си и ни я показа.
*флаунес - кипърски великденски соленки
Веднага, обаче, като че разбра гафа си, промуча нещо за да го прикрие. Но мисля, че веднъж, когато беше отворил калъфа, видях и някакви банички със сирене между клавишите на машината.
Сред всеобщата им немотия, не им идваше на ум, че този непосветеният, не една, а хиляда двеста шейсет и три пишещи машини можеше да им подари... След като тогава беше времето, когато се изтегляха от употреба като остарели бабички ги пращаха в гроба и ги заместваха вече с някакви нови млади кокетки, безшумни електрически машини. Но и те започнаха бързо де се движат с неуверена походка, след като други дяволски способни мъжкарани излизаха сега боязливо на пиацата...дето ги наричаха компютъри.
Би могъл следователно да му беше подарил нечестивецът една от тези безшумни електрически машини, с две -три резервни маргарити, гръцки и латински. И тогава би направил професор Радеску да плува в море от щастие, негов роб завинаги, дори и в отвъдния живот. Където някога ще дойде часът на съда, когато Господ най- вероятно ще прати по дяволите, в ада „нашия” заради непростимата му стиснатост. Ще скочи тогава господин Радеску отгоре, невинен и нищ и с цялата си стиснатост, ще поиска милост, заради онази машина чудо, която спаси в последния момент литературата ни от безпощадна щета. Но уви...Излъга се „нашият”. И ако се спасеше от катрана, това би било много за него.
Къде ти ние, разбира се, да се противопоставим на госта ни. Да намекнем за пословичната му бездуховност. На онзи. Възхищаваше му се и това си е! Възхищавахме се и ние заедно с него, жертвите. Но той се възхищаваше и от държавата, да го вземе дяволът. Която го беше поканила. Възхищаваше се изобщо. И повтаряше, че имаме държава справедлива, просветлена...Беше му заседнала на езика думата: просветлен. Може от нашето слънце, което го блъскаше право в челото. Ние, обаче, нещичко знаехме и се опитвахме да прекъснем бълнуването му. Усилията ни, разбира се, отиваха напразно, понеже сътрапезникът ни продължаваше, по-внимателно, но безспирно да яде. И изпадайки непрекъснато във весела нирвана, не се оставяше да слуша.
Не можеше да си представи, че нашият Крез с безсрамно голямото си богатство би могъл: Да издържа господин Радеску и жена му двайсет и пет милиона години, плащайки му най-хубавия хотел в рая. С басейни, джакузи за жена му и масажист дори, в случай че преведеше само едно стихотворение на някой наш поет, доктор по православната догма и по духовенство.
Би могла църквата ни да основе и да поддържа сто шейсет и два факултета по гръцка филология и да плаща царски заплати, още по-високи от тези на Кипърския университет. Поне за шест и половина хиляди години.
Би могла да изпрати там като гостуващ професор големия гуру на Факултета по Византийска и новогръцка култура. Да им преподава достойно интригата и византийщината безплатно. Стига да преведеше и господин Радеску някое негово стихотворение в крайдунавските владения. И да му изчистеше също малко риба от река Олт, ляв приток на Дунав...За да му напомня унижението (като катарзис), за сърцераздирателните дни на неговото издигане...
Би могъл още с парите си Приматът на църквата да му отпусне стипендия да живее тук, в Университетското общежитие на улица Хрисалиниотиса, трийсет и девет полугодия, разполагайки се и почивайки си в любовните му покои. При условие, обаче, да гледа от време на време едно театрално представление по текст на Вустрониос. Написано и режисирано от Великия магистър на Философския факултет. И да извежда кучето му на разходка, за да ходи по голяма нужда два пъти на ден.
И въпреки че би могъл да му предостави всичко това, Владиката му подари една употребявана пишеща машина оlivetti.
Ние, разбира се, като опашка на всичко това, викахме браво. Впечатлени от неговата наивност и скромност, знаейки, обаче, че в сърцето му се беше утаил един тънък слой на подозрение.
Много пристигаха дори в таверната и му мъкнеха книги. Някои, макар че се притесняваха, сядаха за едно питие за запознаване. Други ги поставяха просто до пишещата машина, като че тя му беше секретарката. На всички казваше по някоя добра дума. Някои, които го бяха срещнали явно в предишните дни, се озоваваха в специални класации. По някакви непознати за нас критерии. Други пък ги отличаваше, правейки им по две или три теманета. Не му знаехме, обаче, мерилото. Изричаше похвални слова, но за някои от похвалите му бяха съмнителни по един своеобразен, негов си начин. Улових се тогава, че съм малко подозрителен към безкрайно сладките му думи. Последните клиенти го товареха с две – три книги, без нищо друго за консумация: течно или сухо. Глупаци! В неговата страна трябва да раздаваха дори оцеляването с купони, както по времето на великия им Владетел, когото възпяваха в стихотворения, както никого другиго, за справедливия начин на разпределение. И когото, ако се изгубеше тогава в един момент сред радиовълните и вавилонското стълпотворение от гласове, щеше да чуеш стихоплетците му да декламират гръмко:
Таратам таратамом, таратум
Демократе нон диктаторе тараторе
Николай цайке Цаиску
Ел патрис маджоре ебале
Николай цайке Цаиску.
Аз, който го придружавах, при това няколко дни, и виждах цялата тази бруталност на купищата хартия, не му дадох никаква книга. Разбирах трудностите му. Къде щяха да се поберат сега в малките им куфарчета толкова книги? Къде щяха да сместят два -три коняка, пет -шест кутии безупречно кипърско кафе, няколко дрешки, които беше купила жена му с джобните пари, малко трахана*, каквато бяха яли някъде и страшно им харесала, няколко традиционни халумита**, изключително мезе, някоя шунка във вакуумна опаковка.. и „къде да ги сложим сега, бе момчета. Ах, и наденички сега, изключено е.” Блъскаха ги с мъка сред дрехите си и книгите.
*трахана – вид суха супа от жито и кисело мляко
** Халуми- вид кипърско сирене
Беше и пишещата машина. Но за нея се възползвахме от една лична карта, трябва да беше на старши счетоводителя, която му беше предоставена като византийска привилегия от Архиепископията. Обади се по телефона и уреди нещата с аеролиниите да не се счита за тежест. Ах, златни хора! В страната си трябваше да подкупва, представям си, един механизъм от шейсет и един жандармеристи и още толкова митничари, за да прекара през границата една негодна пишеща машина. Без да й развалят челюстите, като подозрителен предмет според режима, който рухна. Специално, ако вътре намереха баничките със сирене, сигурно щяха да го затворят като провокатор.
Щяха да ги изпратят в Държавната химическа лаборатория, за да се изключи Clostridium botilinum, виновен за евентуални масови отравяния на населението. Обаче си осигури този документ, който удостоверява, че машината „ представлява стока неподлежаща на облагане с мито, след като ще се използва за благото на Кипърската литература”...Продиктува го на дяконите и го написаха. Господин Радеску в страната на чудесата!
Закарах го до летището. Имайки едно подозрение, че се беше отвратил от всички нас и че не го интересуваше вече ни най-малко Кипърската литература, след това, което видяха очите му в обществото на изобилието. И тогава измислих един номер. Куфарите им приличаха на натежала бременна жена в деветия месец. Оставих го за малко без да го гледам, за да може да направи това, което имаше на ум от известно време. Беше завладян внезапно от една нервност, която ми напомняше котка, когато се подготвя да изкопае дупка, за да зарови изпражненията си. Престорих се, че имам нужда от цигара и излязох навън. Оставих ги сами пред гишето за проверка. Видях от далече, че жена му сама да пази багажите, докато той беше изчезнал.
След това се върнах да се сбогувам с тях. Щом като тръгнаха към проверката на паспортите, проследих следите му към тоалетните. Явно ни има зъб, викам си. Претърсих тоалетните една по една.
Е, не, да му се не види! Бях се излъгал. Несправедливо го бях обвинил. В тоалетната имаше само пет кила книги! Колкото да мине багажа му през кантара.
Прегледах ги. Всички бяха шкарто. Но една беше хубава. На един наш много голям поет, който с право се подготвяше за Нобел. Предопределяха го и някои организации за това. Даже и Философския факултет, докато звездата му внезапно угасна. Беше в момента, когато великият Магистър на Философския факултет сам изяви поетическа нагласа. Даже беше вече преведен в хиляда страни и на стотици езици, поне толкова много, на колкото жителите им се бяха радвали на гостоприемство в бърлогата му на улица Хрисалиниотиса. Но да не губим сега истинската си цел – спасяването на един истински поет. Да го остави ,брей, майка му стара, в тоалетната?! Чакай, бе приятелю! Ако не бях отишъл да го намеря, щеше да се вмирише до сутринта. Извадих го веднага оттам и го изнесох навън на чист въздух.
След това, обаче, премислих нещата хладнокръвно. Как при определени обстоятелства, би могъл дори и един поет да бъде принесен в жертва: за едно кило трахана или за една ока пушени наденички. Една кипърска винена наденичка, за онези, които не я знаят, струва колкото няколко национални балкански поети или дори от Западна Европа. Докато съответно едно традиционно халуми от овче и козе мляко, свързвайки го специално с онзи коварен символизъм, би могло да замести дори и най-добрата ни поетеса на любовна лирика. Мисля, обаче, че нея я беше уважил. Тя пътува в багажите му, малко притеснена за сега, но като излезе на бял свят, има какво да каже на страната му. И с един добър превод от студентите на господин Радеску, ще може да говори на сърцата на цял един народ, зажаднял за идеи и любов.

Щом влязох в колата, за да се върна, избухнах в такъв смях, че не можех да продължа. Отбих встрани от пътя, както бих направил сега, ако изведнъж някой ми звънне по мобилния, за да не ме хване полицията. Както и да е, това, което ми каза непознатият шегаджия от измисления телефон беше наистина потресаващо: Отиди бързо в хотел Клеопатра! Не губи нито минута, защото след половин час най-много ще са събрали боклуците.
И така натискам газта и изчезвам. Нямаше движение, мракът се оттегляше бавно. Пристигнах спокойно на мястото на престъплението. Ако кажех, например, че едва успях да изпреваря боклукчиите, бих станал мелодраматичен. След това научих, че даже не бил денят, в който събирали боклука.
Въпреки това претърсих всички боклукчийски кофи пред хотела. Нищо. Абсолютно нищо! Я стига, казвам си, това вече надминава всичко. Да подозирам напразно хората. Вманиаченост на мръсник.
Когато изтощен и отчаян станах вече да си ходя, забелязах рецепциониста да ме следи. Приближи, гледайки ме подозрително.
„Нищо ли не намери?” – пита.
„Точно така! Нищо.” – казвам.
„Ама какво търсиш? Загубил ли си нещо?”
Не знаех дали бях изгубил нещо. Бях забравил какво търся.
„Дойде и полицията», ми казва, «току-що си отиде. Не успя да ги хване. Излетели!”
„Какво са изхвърлили?” – знам си аз моята.
„Някакви ги видели да излизат в тъмното от задната врата и да мъкнат труп”.
„Кои, бе човече?”
„В чувал”.
Разбрах. Отидох в задната улица и вдигнах капака на боклукчийската кофа. Там вътре лежеше тежкият труп на Кипърската литература.